Събота следобед

Душата ми е събота следобед. А тогава най-тежко усещам липсата на смисъл. Всичко сякаш се вижда с много по-реална светлина. Пак-не-отново, осъзнавам, че нищо никога не е имало смисъл и съм празна като черупка. Остротата на събота следобед ме пробожда и изкорубва сърцето, душата и мозъкът ми (които в моето устройство са един орган малко зад далака) и го набучва на публично и видимо място, та от цялата публика само аз да я съзра и да я презирам. Защото другите ще видят "нищо". И само аз ще знам, че това нищо е конкретната липса на нещо- на смисъл. И е тъжно, защото от начало бягаш и се правиш, че не забелязваш, че вече е 13:30 и скоро онзи реален лъч ще мине през очите ти и ще се правиш ли, правиш, че нищо не се случва и не се разпада в света ти. В началото ще опиташ с бира и други хора, все тая кои. Ще опиташ сам и с бира, ще опиташ сам и с трева, трева и бира, трева, и бира, и хора, и цигари, и музика, и думи, и фонов шум, и опити за катастрофи, и клаксони, и ядене и нищо, никога не ще ти помогне. Дори сексът не помага. 

 И докато си пиеш чая, разбира се-горчив, в събота следобед разбираш, че си точно там, където си бил преди 10 години, обаче по-стар. И носиш тая самота от 10 години и явно, че няма да мине. И кашляш- от цигарите може би, от цигарите които крият тъгата и липсата на смисъл. И просто си кашляш сутрин в делничен ден и пълниш въздуха със самота. И само чакаш да изпълниш земята със самота също.