Затвора на собственото си притеснение и отговорност – успях да си внеса в килията в тази една година – коктейли по терасите, хамаци в парка, книги, с които бягам в други (анти) светове, няколко пролетни букета, да гледам как селското коте спи на припек, да заровя ръце в Созополския пясък, няколко порции цаца и сафрид, езда, взиране в нощното небе, докато Румен се опитва да снима неща, невидими с просто око, цял ден на приказки с мама, няколко рецепти за лимонада, 6 кутии студен чай, провалени разговори в зуум, не изказани страхове, несгоди и притеснения, рисуване, рисуване, рисуване, нови приятелства, стари проблеми, нови начини да се погрижа за себе си. Нови полета на солидарност и нови полета на раздор и сплетни. Невероятно количество работа, завършване и приемане пак, цикличност във всяка фибра, безсъние и полудяване, несвъртане на едно място, плач, писане, плач, писане, плач, пиене, пиене, пиене, смях, гледане на филми и сериали, работа, пиене, работа, пиене, Катан, Хайдути, Seven wonders, Колт експрес и Диксит, белот и пушене на балкона. Времеубежища, местообежища и хора -убежища. Разбиране, притискане на срокове и неразбория в сърцето. Объркване, разбиране и объркване отново. Пик на идеи и загуба на идентичност, смелост и слабост и обикновена меланхолия. Тъга по тръгващата си зима, пролет, лято и есен. Тъга, че съм ги видяла само през прозорец, че съм ги усетила само в техните продукти, но самата аз не съм успяла да стана техен продукт. Смяна на облаци с други облаци и след това със слънчеви лъчи. Работа, пиене и житейски тъги. Шумове, викове, надежди и горчивини. Няма ли време, повече време, повече в годината дни.

 Година след... 

Взеха ми времето, взеха ми времето,

Взеха ми слънчеви дни.

Няма го хората и има ги хората,

но носят страх и слани.

Има ли място, което да пази,

да пази от днешни беди?

Искам да се върна, да мога да сетя,

около ми как време кръжи.

Има ли смисъл и има ли досег,

аз от сега и аз от преди,

влюбена в слънцето, хората, облаци,

и в локви виждаща дъги.

Имам си семенце, мъничко семенце,

малко е сухо дори,

Има го в мене е, има го в мене е,

има го, но ще ли издържи?

Сезонно ли цвете е,

годишно ли цвете е,

ще почне ли пак да цъфти,

Мъничко цвете е, мъничко цвете е,

малко, че да издържи.

И вървя си към себе си,

кръжа около си и пред мене има греди,

пречки, стени, огради и плевели,

планини, паланки, реки.

Като мина ги, ще видя ли тебе,

ще видя ли теб от преди,

или и ти като мене, през всичко ще минеш

и ще се върнеш надран и в бодли?

Ще можем ли ние тогава да кажем –

ето – днес не вали,

дай да запалим колата и заедно

да заминем към други земи?

Искам и полети, да губим багажи,

да палим огньове и гледаме звезди,

и леко да легна на твоето рамо

и чуя „Обичам те, спи“.

 

Аз, Ради и огради

Аз, Ради и огради

(Понякога аз бях това отражение, понякога беше егото и страха. Беше странно да се мисли и за двете едновременно, защото едното опознаваше другото, но го опознаваше опосредено от него самото).

И седиш в ресторанта, със свит стомах гледаш клошар как ходи по улицата и търси угарки от цигара. Търси удоволствие, търси консумация, търси нещо, което да го разсее от неизбежната мисъл за смъртността или болестта му. И аз това правя, но мисля за него и за парчето храна, което не ми се яде, защото няма да запълни нищо от нещата, от които боли. Болест, неизбежност, безпомощност, малоценност и смъртност. И двамата сте изправени пред едни и същи въпроси, от двете страни на витрината на ресторанта. Няколко дървени огради, направени от хора, за удобство на клиента, да разделят него от вас. Други, макар и не дървени такива огради сте сложили и вие, съшити добре, от приятна материя и хубави цветове, изпрани и евентуално, изгладени, огради. И той, навлякъл осезаемо по-вехти огради. Ние живеем в свят на всякакви огради. Физически, символни, духовни, битово-душевни огради. А вие и Ради(родом от Лом, разпределен към Кремиковци в края на 80-те, ходил е при Ванга 2 пъти), се оказвате повече повлияни от оградите, отколкото те-повлияни от вас. И ти, имайки собственият си интелектуален и морален капацитет се втурваш във въпроси и отговори, за да се спреш да тичаш към Ради и да го молиш за прошка или втори шанс, от името на себе си, като еманация на цялото-света. И така някак, гледайки как моли минувач за запалка, не мърдаш, смразен от сблъсъка на смисъл. И Ради не разбира, че някому е повлиял със собственото си съществуване. Той върви, никога не ознавайки собствената си важност за един от хората зад витрината. Един човек, на което стъклото не помогна този път. Защото неговите огради рухнаха. Ради нема́ тази привилегия, си мислех аз. Ала има́, знае Ради, защото той ще ти заговори, сякаш е гол пред теб и ще знае, че това дърпа струна в душите. Всички души. Той си допуши и хвърли фаса внимателно, за да не подплаши гълъбите до кофата. Погледна нагоре. Аз заплаках.

Не искам да съм някой,
не искам да съм нещо, върху второ, потопено в трето.

Искам да не чувам, да не виждам с очи, а с душа,
да броя между светлини и планети,
искам да се влюбя в звезда.

Да изпадна в черна дупка и да се събудя между атоми газ,
да нямам семейство, живот и идеи, да няма никакво "аз".

Искам да се свия в една запетайка и там да прекарам деня
и когато премине, да стана на точка,
до другите точки и там да се спра.

Въпреки, че не си разменяхме подаръци за годишнини,
за година, откакто се раделихме,
той ми подари старите ми обувки.
Попили са от неговия аромат, неговия дом,
танците в мизерния таван,
щастието от неговата схлупеност,
от моето присъствие 
и моето отсъствие. 
И прах.
Но толкова, че само да напомни,
че не съм у дома 
и не съм танцувала
от година.

30 Лева на раздяла

Предполагам идеята на това да се разделиш с някого е да разделите онова, което ви е свързвало, да скъсате връзките си в живота на другия. Да скъсате значи да зачеркнете всички планове, да разделите бъдещето си на две и да го превърнете в две отделни. И  въпреки всичко бях толкова шокирана, когато ми връчи торбичка с 30 лева. Събирахме пари в една ваза, като слагахме по една монета от 1 лев всеки път когато се любехме. Искахме да я напълним и да отидем на някое прекрасно пътешествие, където да започнем да събираме отново за друго приключение. Бях толкова шокирана да видя половината от тези пари, половината от мечтите ни , половината от страстта която споделяхме в една торбичка с монети. Не се сдържах и заплаках толкова силно. Така силно ме връхлетя тежестта на едно леко взето решение. Аз те напуснах и получих обратно 30-те си лева, моето участие в тези мечти. Единственото твърдо доказателство за нашите мечти- онези 60 лева във вазата. Заболя ме стомаха, сви ме сърцето и не можех да не заплача. Аз не ги искам, не ги исках… нека стоят там, никога да не си спомням, че разруших цял един свят, пък макар и само бъдещ. Не искам да виждам това, не искам да го чувствам… искам само да продължа напред в моя свят- далечен от онова място, в паралелна вселена, което строихме между чаршафите и душите си. А нима телата ни не са чаршафи на душите ни … А как обичах твоето тяло и духът зад него. Толкова много, че пожертвах каквото можех за да остана твоята любима вечно. Но вечността съществуваше само в нашият свят. Тук не, не и в тази реалност, която споделям с чуждите погледи и тела. Нея я имаше само когато бяхме само двамата. И когато се разделихме и вечността се разпадна, на две полувечности ( що за глупост, полувечности няма), които да търсят някоя частичка, която да ги допълни някога отново и те да станат отново вечности. Пожертвах много от себе си, без да си давам сметка, че жертвайки се, аз жертвах и любовта си към теб, защото тя бе проникнала във всяка частичка на моето тяло, душа и навик. Всичко в мен беше любов към теб и за да се направя, за да се създам като онази, с която ще се разбираш по-добре убих онази, която те обичаше. И се загубих. Загубих се, защото бях сама, сред всички тези хора. Бях по потник сред есенния дъжд, опитвайки се да се прегърна. Да се спася сама. А теб захвърлих на една пейка. Съблякохте и те оставих на дъжда. Обрекох ни на отчаяние и трудности. Обрекох ни на ада да загубиш своя свят. Обрекох ни да принадлежим само на себе си. Обрекох се на вятъра и на всяка друга стихия, от която няма вече да ме пазиш. И когато ме попита – „Защо плачеш?” аз само казах- „Съжалявам!”

Времето гони памети
срещнали случайно спомени
с комети е пълен таванът ти,
с комети за помени.

Има там черна кутия,
във нея аз ти оставих
лицето си, преди да го измия
и сърцето си, само по навик

Уплаших се
и молих, и крясках и виках
Уплаших се,
а само преди месец те обичах