30 Лева на раздяла

Предполагам идеята на това да се разделиш с някого е да разделите онова, което ви е свързвало, да скъсате връзките си в живота на другия. Да скъсате значи да зачеркнете всички планове, да разделите бъдещето си на две и да го превърнете в две отделни. И  въпреки всичко бях толкова шокирана, когато ми връчи торбичка с 30 лева. Събирахме пари в една ваза, като слагахме по една монета от 1 лев всеки път когато се любехме. Искахме да я напълним и да отидем на някое прекрасно пътешествие, където да започнем да събираме отново за друго приключение. Бях толкова шокирана да видя половината от тези пари, половината от мечтите ни , половината от страстта която споделяхме в една торбичка с монети. Не се сдържах и заплаках толкова силно. Така силно ме връхлетя тежестта на едно леко взето решение. Аз те напуснах и получих обратно 30-те си лева, моето участие в тези мечти. Единственото твърдо доказателство за нашите мечти- онези 60 лева във вазата. Заболя ме стомаха, сви ме сърцето и не можех да не заплача. Аз не ги искам, не ги исках… нека стоят там, никога да не си спомням, че разруших цял един свят, пък макар и само бъдещ. Не искам да виждам това, не искам да го чувствам… искам само да продължа напред в моя свят- далечен от онова място, в паралелна вселена, което строихме между чаршафите и душите си. А нима телата ни не са чаршафи на душите ни … А как обичах твоето тяло и духът зад него. Толкова много, че пожертвах каквото можех за да остана твоята любима вечно. Но вечността съществуваше само в нашият свят. Тук не, не и в тази реалност, която споделям с чуждите погледи и тела. Нея я имаше само когато бяхме само двамата. И когато се разделихме и вечността се разпадна, на две полувечности ( що за глупост, полувечности няма), които да търсят някоя частичка, която да ги допълни някога отново и те да станат отново вечности. Пожертвах много от себе си, без да си давам сметка, че жертвайки се, аз жертвах и любовта си към теб, защото тя бе проникнала във всяка частичка на моето тяло, душа и навик. Всичко в мен беше любов към теб и за да се направя, за да се създам като онази, с която ще се разбираш по-добре убих онази, която те обичаше. И се загубих. Загубих се, защото бях сама, сред всички тези хора. Бях по потник сред есенния дъжд, опитвайки се да се прегърна. Да се спася сама. А теб захвърлих на една пейка. Съблякохте и те оставих на дъжда. Обрекох ни на отчаяние и трудности. Обрекох ни на ада да загубиш своя свят. Обрекох ни да принадлежим само на себе си. Обрекох се на вятъра и на всяка друга стихия, от която няма вече да ме пазиш. И когато ме попита – „Защо плачеш?” аз само казах- „Съжалявам!”