Въпреки, че не си разменяхме подаръци за годишнини,
за година, откакто се раделихме,
той ми подари старите ми обувки.
Попили са от неговия аромат, неговия дом,
танците в мизерния таван,
щастието от неговата схлупеност,
от моето присъствие 
и моето отсъствие. 
И прах.
Но толкова, че само да напомни,
че не съм у дома 
и не съм танцувала
от година.

30 Лева на раздяла

Предполагам идеята на това да се разделиш с някого е да разделите онова, което ви е свързвало, да скъсате връзките си в живота на другия. Да скъсате значи да зачеркнете всички планове, да разделите бъдещето си на две и да го превърнете в две отделни. И  въпреки всичко бях толкова шокирана, когато ми връчи торбичка с 30 лева. Събирахме пари в една ваза, като слагахме по една монета от 1 лев всеки път когато се любехме. Искахме да я напълним и да отидем на някое прекрасно пътешествие, където да започнем да събираме отново за друго приключение. Бях толкова шокирана да видя половината от тези пари, половината от мечтите ни , половината от страстта която споделяхме в една торбичка с монети. Не се сдържах и заплаках толкова силно. Така силно ме връхлетя тежестта на едно леко взето решение. Аз те напуснах и получих обратно 30-те си лева, моето участие в тези мечти. Единственото твърдо доказателство за нашите мечти- онези 60 лева във вазата. Заболя ме стомаха, сви ме сърцето и не можех да не заплача. Аз не ги искам, не ги исках… нека стоят там, никога да не си спомням, че разруших цял един свят, пък макар и само бъдещ. Не искам да виждам това, не искам да го чувствам… искам само да продължа напред в моя свят- далечен от онова място, в паралелна вселена, което строихме между чаршафите и душите си. А нима телата ни не са чаршафи на душите ни … А как обичах твоето тяло и духът зад него. Толкова много, че пожертвах каквото можех за да остана твоята любима вечно. Но вечността съществуваше само в нашият свят. Тук не, не и в тази реалност, която споделям с чуждите погледи и тела. Нея я имаше само когато бяхме само двамата. И когато се разделихме и вечността се разпадна, на две полувечности ( що за глупост, полувечности няма), които да търсят някоя частичка, която да ги допълни някога отново и те да станат отново вечности. Пожертвах много от себе си, без да си давам сметка, че жертвайки се, аз жертвах и любовта си към теб, защото тя бе проникнала във всяка частичка на моето тяло, душа и навик. Всичко в мен беше любов към теб и за да се направя, за да се създам като онази, с която ще се разбираш по-добре убих онази, която те обичаше. И се загубих. Загубих се, защото бях сама, сред всички тези хора. Бях по потник сред есенния дъжд, опитвайки се да се прегърна. Да се спася сама. А теб захвърлих на една пейка. Съблякохте и те оставих на дъжда. Обрекох ни на отчаяние и трудности. Обрекох ни на ада да загубиш своя свят. Обрекох ни да принадлежим само на себе си. Обрекох се на вятъра и на всяка друга стихия, от която няма вече да ме пазиш. И когато ме попита – „Защо плачеш?” аз само казах- „Съжалявам!”

Времето гони памети
срещнали случайно спомени
с комети е пълен таванът ти,
с комети за помени.

Има там черна кутия,
във нея аз ти оставих
лицето си, преди да го измия
и сърцето си, само по навик

Уплаших се
и молих, и крясках и виках
Уплаших се,
а само преди месец те обичах

Пунктоация

Разделихме се. защото той все
навсякъде поставяше запетайки.
а там бяха местата на точки.
на непродължения. На край. На
начало с главна буква.
Защото вървеше след мен
и всяка моя цяла.пълна точка
правеше на недовършена 
и затова продължавах да съм
с него.
Защото моите точки.
той правеше на запетаи.
И сега останах само с точки. 
С начала. И всичко звучи много просто.
Светът е с повече главни.
По-малко съставен
по-малко описателен.
С по-малко препинателни знаци.
По-краен.
С по-малко запетаи, 

Днес съм продукт на много цигари, чаша кафе, на наблюдението върху различни хора, на една гримаса на Босев, на няколко погледа на Елена, на моментът, в който с Вероника се погледнахме през очите, неудобното разминаване с хижаря, тъжният поглед на Иво, страхът ми да карам кола, начинът, по който исках колата да се отмирише на цигари, престореният ми смях, изнасиленото ми чувство за хумор на купона у Драги, караниците ни с Иво, попадането на погледам ми върху името Соня в телефона му, тъпото му обяснение, ходенето през нощта, трите чаши домашно червено вино, ядки, кекс с вино, караниците ни с Иво отново, сълзите ми, рязкото спиране на таксито, думите на Иво "Върни се", трясъкът на вратата, моето успокоение, чистенето на грим и неспокойният си сън.

Събота следобед

Душата ми е събота следобед. А тогава най-тежко усещам липсата на смисъл. Всичко сякаш се вижда с много по-реална светлина. Пак-не-отново, осъзнавам, че нищо никога не е имало смисъл и съм празна като черупка. Остротата на събота следобед ме пробожда и изкорубва сърцето, душата и мозъкът ми (които в моето устройство са един орган малко зад далака) и го набучва на публично и видимо място, та от цялата публика само аз да я съзра и да я презирам. Защото другите ще видят "нищо". И само аз ще знам, че това нищо е конкретната липса на нещо- на смисъл. И е тъжно, защото от начало бягаш и се правиш, че не забелязваш, че вече е 13:30 и скоро онзи реален лъч ще мине през очите ти и ще се правиш ли, правиш, че нищо не се случва и не се разпада в света ти. В началото ще опиташ с бира и други хора, все тая кои. Ще опиташ сам и с бира, ще опиташ сам и с трева, трева и бира, трева, и бира, и хора, и цигари, и музика, и думи, и фонов шум, и опити за катастрофи, и клаксони, и ядене и нищо, никога не ще ти помогне. Дори сексът не помага. 

 И докато си пиеш чая, разбира се-горчив, в събота следобед разбираш, че си точно там, където си бил преди 10 години, обаче по-стар. И носиш тая самота от 10 години и явно, че няма да мине. И кашляш- от цигарите може би, от цигарите които крият тъгата и липсата на смисъл. И просто си кашляш сутрин в делничен ден и пълниш въздуха със самота. И само чакаш да изпълниш земята със самота също.