събота, 2 март 2013 г.

Днес реших да пиша за нещата, заради които съм благодарна. Благодарността е един от приоритетите ми тази година. По китайския хороскоп може да е на плъха, но за мен- благодарността е ключът да съм в хармония със себе си и (най-вече) с другите. Поради, ако трябва да се позова на директен цитат от майка си "абсолютно неблагодарната си природа" аз реших да стартирам този проект. Да видя за колко неща ще се сетя да благодаря. Ще го обновявам периодично и се надявам до края на 2013 година да благодаря и на себе си за уроците, които се опитвам да усвоя.
1. Благодарна съм, че не знам какво ми предстои, защото ако знаех, нямаше да имам желание да правя каквото и да било.
2. Благодарна съм, че имам хора около себе си, за които си струва да рискувам живота си.
3. Благодарна съм, че не живея в свят на пластмасови плодове и зеленчуци( макар че това е спорен въпрос)
4. Благодарна съм, че съм заобиколена от книги и във всеки момент, когато приключа с една, мога да започна да чета друга, също толкова интересна книга.
5. Благодарна съм за любопитството си. (вродено или възпитано няма много значение)
6.Благодарна съм за човека, когото обичам. Защото ме прави по-мъдра и по-спокойна с всеки ден.
7.Благодарна съм, че именно днес и тук аз съм жива.
8.Благодарна съм, че днес света (моят) е в мир. Че няма развалини от бомбардировки, мирис на  разруха и разлагащи се трупове. Че днес мога да погледна небето с надежда, а не със страх.
9. Благодарна съм на преподавателите си, на наставниците си и на всеки, който ми е дал по нещо в този свят на непостоянство.
10.Благодарна съм за огъня, който гори в мен, всеки ден с по-голяма сила.
11. Благодарна съм, че съм съществото, което съм, с недостатъците, които имам и качествата ми. Обичам се и заслужавам щастие и любов. (Вие, който четете също!)

понеделник, 18 февруари 2013 г.

Haiku in search of happiness


                Фантомите се появяват, а напоследък имам чувството, че се появяват по-осезаемо от човеците.Техните мисли са нашите, техните животи- пропити с онзи тайнствено тежък и мускусен аромат. Техните недостатъци са загадъчни особености...докато не ги опознаеш. После фантомът става профан- нито мислите, нито аромата, нито спомена за онази нoщ са толкова вълнуващи.
                Той, фантомът, вече не е магическия остров- мечта, с която заспиваш, а досадата, с която гледаш звънящия си телефон. Пореден, по-реден. Номер 3,5,13 или 50 . Аз ли всичко все трябва да нища и категоризирам или изведнъж, потънала  в нечие присъствие вече аурата на фантома придобива един конкретен, малко зацапан, категорично досаден цвят. Забрави- това не са хора. Техните качества се изчерпват с тяханатa тайнственост. Лекото, но много осезаемо удоволствие от виснали във въздуха въпрос, на който никога няма да получиш отговор. Това а! Това е, което той ми остави. Виснали във въздуха въпроси, които подобно на конфети могат да претърпят своя триумф за секунда- две и това, което после ще ти остане е да ги сметеш от пода. Тях и в моя случай-счупените чаши, пепелници и лепкавите петна от позасъхнало вино. И виното и тези въпроси и мускусния аромат още усещам по устните си. Тяло, което е напълно прозрачно. Тяло без материя, без аромат, без дух. Само едни устни, които носят кратък и объркващ спомен- една целувка хайку.
                Едно дълго хайку в търсене на щастието... 

Трудности ...


        Трудно е да започнеш, нали знaeш, каквото и да е.Но е неизбежно, нали знаеш, каквото и да е. Понякога приемам това за отказ да градя живота, друг път е само по-висш начин да съм част от природата и нейните безкрайни механизми,организми и приумици.
         Какво е вярно, ако нищо не е грешно и никой не може да съди и как е грешно, ако има само една истина.Нима всичко останало не е нейно проявление? Ще ми се да можех да повярвам в Отговора. Всъщност, ще ми се да можех  да синтезирам въпроса, но това, нали знаеш, е непосилна задача. Ако можеш да синтезираш въпроса, най-вероятно е да можеш да отговориш на него.По дяволите всичко, обаче,единственият логичен отговор, до който аз съм стигала в живота си е „Любов”. Именно защото е толкова ирационална, че може да обясни всичко или да стане повод за него. Мразя любовта, защото, убедена съм в това, както Геймън казва, любовта боли дори физически.Не че физическата болка би могла да бъде наказание, но така се възприема от хората, нали знаеш? Впрочем,отвратително е, че ти вече го знаеш. Дори не мога да обсъдя идея с теб, защото вече си мислил по нея.Само мога да я използвам, изопача и опетня и то само за да ни бъде интересно. Да се заиграем с нещо и болните си мозъци.
         Събуждайки се сутрин не вярвам в невъзможни неща, а даже напротив- градя и снова из все познатото. Защото дори непознатото класифицирам в познати категории. Нали знаеш, за да задържа разсъдъка си.

Когато си тих, най-тих,  когато не казването на нещо е по-силно от казването на каквото и да било- ето тогава, моля се, някак от кожата ми, звукът, крясъкът,  който издавам да намери път. Знам, че ако не намери, просто ще се сподави и ще се утаи,  може би по стомаха ми и ще добие собствено име-някакъв синдром- гастрит или язва. А всъщност няма да знаят, че това са хиляди сподавени викове за помощ- какво да правя? Кой мога да попитам и на чии отговор ще повярвам? Той си стои там,  на една ръка от мен, а всъщност в толкова различен свят,  че ако го докосна дори няма да ме усети. Бариерата между тези светове няма да падне от моето докосване,  нито от неговото-а ще продължим,  да се гледаме през стъклото помежду ни. Сякаш се познаваме, без да сме се запознавали. Искам да крещя- ДА КРЕЩЯ, ДА КРЕЩЯ ДА КРЕЩЯ, ДА КРЕЩЯ ДА КРЕЩЯ, ДА КРЕЩЯ ДА КРЕЩЯ, ДА КРЕЩЯ ДА КРЕЩЯ, ДА КРЕЩЯ ДА КРЕЩЯ, ДА КРЕЩЯ ДА КРЕЩЯ, ДА КРЕЩЯ ДА КРЕЩЯ, ДА КРЕЩЯ ДА КРЕЩЯ, ДА КРЕЩЯ ДА КРЕЩЯ, ДА КРЕЩЯ ДА КРЕЩЯ, ДА КРЕЩЯ ДА КРЕЩЯ, ДА КРЕЩЯ ДА КРЕЩЯ, ДА КРЕЩЯ ДА КРЕЩЯ, ДА КРЕЩЯ ДА КРЕЩЯ, ДА КРЕЩЯ ДА КРЕЩЯ, ДА КРЕЩЯ ДА КРЕЩЯ, ДА КРЕЩЯ ДА КРЕЩЯ, ДА КРЕЩЯ ДА КРЕЩЯ, ДА КРЕЩЯ ДА КРЕЩЯ, ДА КРЕЩЯ ДА КРЕЩЯ, ДА КРЕЩЯ ДА КРЕЩЯ, ДА КРЕЩЯ ДА КРЕЩЯ, ДА КРЕЩЯ ДА КРЕЩЯ, ДА КРЕЩЯ ДА КРЕЩЯ, ДА КРЕЩЯ ДА КРЕЩЯ, ДА КРЕЩЯ ДА КРЕЩЯ, ДА КРЕЩЯ ДА КРЕЩЯ, ДА КРЕЩЯ ДА КРЕЩЯ, ДА КРЕЩЯ ДА КРЕЩЯ, ДА КРЕЩЯ ДА КРЕЩЯ, ДА КРЕЩЯ ДА КРЕЩЯ, ДА КРЕЩЯ ДА КРЕЩЯ, ДА КРЕЩЯ ДА КРЕЩЯ, ДА КРЕЩЯ ДА КРЕЩЯ, ДА КРЕЩЯ ДА КРЕЩЯ, ДА КРЕЩЯ. Искам да можеше да ми помогне ...да крещя . Но дори да го направя, той няма да чуе нищо, зад стъклото.  Чак сега, когато усетих нуждата да бъде чут моят крясък, осъзнах, че той не е чувал и нежните ми думи- не е почувствал тяхната истинност, само е гледал жестомимики зад стъкло. Хубаво аматьорско камерно изпълнение на един палячо- аз :) 

Задух и разруха


Задушавам се и трябва да съм честна-случва се все по-често и все по-често да не мога да разчитам на шибаните си бели дробове. Ужасно е, но съм убедена, че модерната медицина няма официално становище по въпроса защо, когато стомахът ми се свие от притеснение и сърцето ми започне само да се разкъсва, това винаги ме удря в белия дроб? Проклета да съм, ако знам. А може би съм-именно, проклета-от проклетията си ли се задушавам? От това,че имам ужасно чувство, че една сфера от живота ми не може да прониква в друга. Не може и не трябва-но е способна да го направи. Ето-седя на дивана в глупавия хол и се питам именно това-как по дяволите и защо някой е позволил на тъпия Сашо да  ходи на открити дебати по социология в Червената къща или пък да се занимава с хуманитарна дейност- кой изрод- а аз подозирам е същият този изверг-е позволил и на тъпото настоящо гадже на бившето ми гадже да ходи на благотворително събиране в подкрепата на кучетата от приют "Богров". Опитвам се да дишам дълбоко-хич не ми помага и даже ония ми ти стари притчи за Соломоновското решение не ми помагат да обуздая яростта си. В нея ли се давя-в шибаната си ярост ли се давя-защото ако е така, усещането, че не ми достига въздух е странно...може би-тая ярост е някаква липса-вакуум-въздух лайк дет’с ивън посибъл.
                Не знам дали ми се повръща или плаче или тича или просто искам да се оставя на лекото усещане и да спра да дишам тоя идиотски въздух, който само удължава агонията на безкрайно психично-болната ми душа. Намирам се тук-а тук е средата на нищото- нито знам от къде идвам, нито на къде отивам, най-малко знам защо-нося се. Нося се като един найлонов плик, в който е била увита буца сирене от бакалията.Тъжен, празен и с малко саламура. Ей така се чувствам по дяволите. Всичките ви мразя и всичките ви обичам и всъщност за никой от вас не ми пука. И за себе си не ми пука-само да се нося-да се сменят гледките и да не мисля за друго. Искам мозъкът ми да бъде постоянно зает в регистрирането на промените и да не мисли за тяхната същност-искам.....да спре,да спре да бие. Да затворя очи и знам ли, да плача с ридаещият глас на малкото същество, което бе излъгано и изтормозено и принудено да се държи не като себе си в този свят.Онова-дето уж някога съм била, ако някога бих могла да бъда нещо друго освен ужасният саламурен остатък, който по същество(не се хващай за думата) съм. По дяволите всички думи и по дяволите всички дрехи и по дяволите всяка техника.По дяволите всичко,което може да бъде изречено, облечено в нечии абстрактни идеи- да върви по Д-Я-В-О-Л-И-Т-Е!!!Колко бих искала да спра да срещам дяволи. Вървиш си по улицата, нали знаеш, която и да е улица и осъзнаваш или поне в теб започва да назрява идеята, че нещо не е в ред и тя-тя се закотвя-тя си пробива път-идеята, че нещо не е наред. В началото е трептение и чувство на тревога- но после- после става жив дявол. Тези, тези тревожни мои дяволи ме преследват- разкъсват- похапват и оставят да събирам сили за следващият път.
                Искам тук да направя едно съобщение-една, кратка обява, ако трябва да сме точни. Нуждая се от онзи наркотик, който ти отнема мозъка и ти отнема тялото и мислите и всичко, в което може да се корени Лукавия. Трябва ми оная-ужасна и гротескна наивност на първата любов. Искам я отчаяно-една ампула-само една. Ще срежа въздуха между истински влюбените младежи от 10 „Д” и той ще приеме формата на сълзи. Ще покапе и аз ще се втурна да смуча от тая локва, а двамата „влюбени” ще изберат как да умре любовта им-дали от старост  и разговори за сметки или от егото и суетата на младостта. Даааа, ще пия, а те ще се гледат и ще загубват представа какво правят-хванали се ръка за ръка. Колко ли ще тече от този въздух-о, искам много от този въздух. Няма вкус, няма цвят, аромат..Има само действието на мехлем-забрава. Ще се отърва от всички ви после или не, ще ви срещам-да, ще ви срещам с вашата половинка-онази глупост-индийците са я измислили, убедена съм. Ще ви срещам и ще ви разделям и ще пия сока на неосъщественото ви щастие и забрава- а вие ще тръгвате- всеки по пътя си към осъзнатостта. Ще проумявате логиката, истинността, краха на този свят и ще ставате професори по теоритична физикa, генно инженерство и всякакви такива-странни и обидни науки.

Как приключваш себе си? 

Бедност


Понякога се отчайвам от бедността- битовата  и душевната. Тогава или плача или чета-често и двете. Чета за да забравя, плача за да се пречистя. И ми се иска да бях наивна и да можех да се моля. Но вече не мога. Вече само мога да  плача и да чета. Всички си говорят за ужасни неща и за проблеми- за всичко онова, което те кара да се чувстваш мизерен, самотен, неоправдан и тъжен. Страх ме е го мразя. Мразя я. Мразя се- и ако можех, щях да се моля омразата да е  пречистваща.  Писна ми от компоти, от хляб и от аспирин. Писна ми от гнусните пликове със замразени печени чушки, оцапани от някакви лепкави сокове и от гледката на майка ми по пижама, която пие шибания компот (отровно сладък) директно от буркана като някакъв звяр. Защото хората озверяват от беднотия. Защото от зверове какво друго остава, освен да отгледат други зверове ... И се оказваме в един зоопарк, който е изолиран на едни 111 хил.кв.км от света. Пълен с уродливи хора, на който ако направят дисекция ще намерят още по-уродливи вътрешности и ако режат достатъчно надълбоко ще открият и една уродлива душа, която е измършавяла. Един скелет, мръсен и гнусен, приличащ на Голем, който се гледа изцъклено и държи един кален комат хляб и е готов да те убие- само заради мисълта, че би могъл да му го отнемеш. Това е душата на българина. Толкова години бедност, толкова години нищета и после самата възможност да си купиш от оригиналното сирене ти лъха на лукс. А представи си да си купиш и месо и какво ли не- лукс до мозъка на костите. Така живеят западняците- купуват си бонибон и шоколади и от хубавите сирена. Имат почивка в работа, не работят през уикенда и могат да си позволяват да го правят- да не бачкат през уикенда нещо странично. Не си продават покъщнината по интернет, за да вържат бюджета. Купуват си нови обувки, не когато старите се скъсат. Купуват си ги, защото  ходят на други места освен от работа до вкъщи и имат нужда от друг тип обувки. Имат повече от един чифт- дори мъжете! И О!Колко хубаво миришат на оригинален парфюм- от скъпите. Избръснати са хубаво и не им се появяват пъпчици от задирането на старите и преизползвани ножчета. И как няма да са „ХУБАВИ” като имат елементарни удобства, които ние тук, аборигените на Европа, считаме за луксозно разточителство. И как искаме да сме разточителни- с пари, с парфюм, с вино. А можем да си купим една бира, тоалетна вода и да ни останат пари за билетче...евентуално. И си го пазим, като всичко друго. Като скъпото филе- няма да го ям, за да има, ако дойде някой. И накрая то мухлясва, щото на всички ни е съвестно да лишим другия и малко го презираме, че на него сигурно не му е гадно, че ще хапне. Аз ще си пръжна от чушките, ония замразените, с яйца и ще се успокоявам, че се храня качествено, защото е разделно. А ще знам, че нямам пукната стотинка да си купя качествена, прясна храна- на себе си и семейството си.  Ще си мечтая и аз някой ден, като западняците да мога да ходя на почивка, да могат родителите ми да ходят на почивка- да си оправят зъбите, да си позволят да си купят здрави обувки с които да ходят в студа. Да си ги купят нови, неизползвани, здрави и качествени- а не втора ръка и скъсани, само колкото да имат нещо обуто. Мразя всичко в тази държава, но знам, че не е единствената, която да мразя. Мразя целия свят, защото душата ми е пълна с омраза. Защото гледам как родителите ми изкуфяват, за да задържат поне малко разсъдъка и желанието си за живот- защото ги ограбват отиват на работа с 1 лв за градски транспорт( и те ограбват обратно, като не го дават), като работят( като не им се плаща за това, което вършат, като ги осигуряват на нищожни заплати, като не им дават платен отпуск, като ги карат да се трудят извънредно), като пазаруват ( на високи цени за некачествени стоки), като плащат сметки (за некачествни услуги, на които не може да се разчита), като плащат свръх високи данъци върху никаквите си доходи.                 И после всичко влиза в конфликт с любовта- защото въпреки всичко ние също можем да я изпитваме.