Затвора на собственото си притеснение и отговорност – успях да си внеса в килията в тази една година – коктейли по терасите, хамаци в парка, книги, с които бягам в други (анти) светове, няколко пролетни букета, да гледам как селското коте спи на припек, да заровя ръце в Созополския пясък, няколко порции цаца и сафрид, езда, взиране в нощното небе, докато Румен се опитва да снима неща, невидими с просто око, цял ден на приказки с мама, няколко рецепти за лимонада, 6 кутии студен чай, провалени разговори в зуум, не изказани страхове, несгоди и притеснения, рисуване, рисуване, рисуване, нови приятелства, стари проблеми, нови начини да се погрижа за себе си. Нови полета на солидарност и нови полета на раздор и сплетни. Невероятно количество работа, завършване и приемане пак, цикличност във всяка фибра, безсъние и полудяване, несвъртане на едно място, плач, писане, плач, писане, плач, пиене, пиене, пиене, смях, гледане на филми и сериали, работа, пиене, работа, пиене, Катан, Хайдути, Seven wonders, Колт експрес и Диксит, белот и пушене на балкона. Времеубежища, местообежища и хора -убежища. Разбиране, притискане на срокове и неразбория в сърцето. Объркване, разбиране и объркване отново. Пик на идеи и загуба на идентичност, смелост и слабост и обикновена меланхолия. Тъга по тръгващата си зима, пролет, лято и есен. Тъга, че съм ги видяла само през прозорец, че съм ги усетила само в техните продукти, но самата аз не съм успяла да стана техен продукт. Смяна на облаци с други облаци и след това със слънчеви лъчи. Работа, пиене и житейски тъги. Шумове, викове, надежди и горчивини. Няма ли време, повече време, повече в годината дни.