Година след... 

Взеха ми времето, взеха ми времето,

Взеха ми слънчеви дни.

Няма го хората и има ги хората,

но носят страх и слани.

Има ли място, което да пази,

да пази от днешни беди?

Искам да се върна, да мога да сетя,

около ми как време кръжи.

Има ли смисъл и има ли досег,

аз от сега и аз от преди,

влюбена в слънцето, хората, облаци,

и в локви виждаща дъги.

Имам си семенце, мъничко семенце,

малко е сухо дори,

Има го в мене е, има го в мене е,

има го, но ще ли издържи?

Сезонно ли цвете е,

годишно ли цвете е,

ще почне ли пак да цъфти,

Мъничко цвете е, мъничко цвете е,

малко, че да издържи.

И вървя си към себе си,

кръжа около си и пред мене има греди,

пречки, стени, огради и плевели,

планини, паланки, реки.

Като мина ги, ще видя ли тебе,

ще видя ли теб от преди,

или и ти като мене, през всичко ще минеш

и ще се върнеш надран и в бодли?

Ще можем ли ние тогава да кажем –

ето – днес не вали,

дай да запалим колата и заедно

да заминем към други земи?

Искам и полети, да губим багажи,

да палим огньове и гледаме звезди,

и леко да легна на твоето рамо

и чуя „Обичам те, спи“.