Затвора на собственото си притеснение и отговорност – успях да си внеса в килията в тази една година – коктейли по терасите, хамаци в парка, книги, с които бягам в други (анти) светове, няколко пролетни букета, да гледам как селското коте спи на припек, да заровя ръце в Созополския пясък, няколко порции цаца и сафрид, езда, взиране в нощното небе, докато Румен се опитва да снима неща, невидими с просто око, цял ден на приказки с мама, няколко рецепти за лимонада, 6 кутии студен чай, провалени разговори в зуум, не изказани страхове, несгоди и притеснения, рисуване, рисуване, рисуване, нови приятелства, стари проблеми, нови начини да се погрижа за себе си. Нови полета на солидарност и нови полета на раздор и сплетни. Невероятно количество работа, завършване и приемане пак, цикличност във всяка фибра, безсъние и полудяване, несвъртане на едно място, плач, писане, плач, писане, плач, пиене, пиене, пиене, смях, гледане на филми и сериали, работа, пиене, работа, пиене, Катан, Хайдути, Seven wonders, Колт експрес и Диксит, белот и пушене на балкона. Времеубежища, местообежища и хора -убежища. Разбиране, притискане на срокове и неразбория в сърцето. Объркване, разбиране и объркване отново. Пик на идеи и загуба на идентичност, смелост и слабост и обикновена меланхолия. Тъга по тръгващата си зима, пролет, лято и есен. Тъга, че съм ги видяла само през прозорец, че съм ги усетила само в техните продукти, но самата аз не съм успяла да стана техен продукт. Смяна на облаци с други облаци и след това със слънчеви лъчи. Работа, пиене и житейски тъги. Шумове, викове, надежди и горчивини. Няма ли време, повече време, повече в годината дни.

 Година след... 

Взеха ми времето, взеха ми времето,

Взеха ми слънчеви дни.

Няма го хората и има ги хората,

но носят страх и слани.

Има ли място, което да пази,

да пази от днешни беди?

Искам да се върна, да мога да сетя,

около ми как време кръжи.

Има ли смисъл и има ли досег,

аз от сега и аз от преди,

влюбена в слънцето, хората, облаци,

и в локви виждаща дъги.

Имам си семенце, мъничко семенце,

малко е сухо дори,

Има го в мене е, има го в мене е,

има го, но ще ли издържи?

Сезонно ли цвете е,

годишно ли цвете е,

ще почне ли пак да цъфти,

Мъничко цвете е, мъничко цвете е,

малко, че да издържи.

И вървя си към себе си,

кръжа около си и пред мене има греди,

пречки, стени, огради и плевели,

планини, паланки, реки.

Като мина ги, ще видя ли тебе,

ще видя ли теб от преди,

или и ти като мене, през всичко ще минеш

и ще се върнеш надран и в бодли?

Ще можем ли ние тогава да кажем –

ето – днес не вали,

дай да запалим колата и заедно

да заминем към други земи?

Искам и полети, да губим багажи,

да палим огньове и гледаме звезди,

и леко да легна на твоето рамо

и чуя „Обичам те, спи“.