Как е възможно да не пазим любовта си за себе си?
Кой и кога, един грешен дявол, може би излязъл от някоя митология ни е накарал да вярваме, че това прекрасно чувство „трябва” да бъде разпилявано по други същества. Нима те си нямат собствена- нима любовта става разпознаваема единствено, когато е споделена? По дяволите всички тия романтически глупащини и азиатски закони. Аз ще пазя любовта си за мен.Само за мен-за да я споделям с мен. Единственият достоен за това невероятно дълбоко и едновременно извисено чувство, на което съм способна. Майната им на всички- на на майките им и на бащите им и на всички хора, които са се срещали и с които не са. Майната ти! Не заслужаваш и прашинка от това чувство. Не можеш да пазиш любовта си за себе си и да взимаш и от моята! От моята любов-не! За да може по-късно, когато се разкрия в прозрачността на душата си да ме презреш с цялата сила, наследена от собствената ми любов.За да можеш и ти като другия, да вървиш с някоя червенокоса къдравелка, чийто мозък е приличен на смачкана скилидка чесън, горд от тая си придобивка. Защото знаеш- нея можеш дори да я придобиеш. Аз никога не ти го позволих. Защото хората обичат истински май само когато могат да притежават. И предметите и хората. Другата любов е сякаш непривична. Нали? Не обикваш онова, което гледаш от витрината и не можеш да си купиш. Не го обичаш. Блянуваш го, но никога не го обичаш. За това и нея обичаш- несъмнено повече от мен. Несъмнено повече от себе си. Несъмнено. Защото е твоя собственост…
И днес аз стоя пред избора, сега ли да приключа онова, към което си мислех, че се стремя или да го приключа, когато съвсем се изроди. Когато и двамата осъзнаем, че непременно е твърде късно да се върнем в началото.
Представяла съм си как животът ми ще приключи-как ще го приключа аз, по-точно. Със сигурност ще го приключа сама. Не искам друг или друго, камо ли времето или някоя болест да вземе това решение вместо мен. Като всичко друго в живота ми-това ще е моят избор. Доколко той е личен, обективен и непродиктуван от социо-културните насложения в мен няма особено значение. Важно е, че когато налапам дулото, аз ще вярвам, че сама отнемам този живот. Не знам как човек се ражда- дали както някои твърдят избираш сам родителите си или просто някаква дива природна лотария те оставя в нечия вагина, но съм сигурна, че не същата лотария ще дръпне спусъка. Питам се- а после? Има ли после или е това? Има ли значение… понякога важното е, че вярваме- не е това, само това не е. И това ни успокоява, преди края. Преди началото,на прага на несигурността. Малко сигурност- сама се убивам. Дали и заради това пуша … защото мога да се убивам сама и когато ракът дойде и учтиво почука на вратата с кадифено-кожено бомбе и приветлива усмивка, да кажа- „Добър ден, добре дошъл, от кога те чаках!”. Не искам без да знам, ти да видиш, някоя събота сутрин, докато пия необичайно вкусното си кафе да дойде непознат и нечакан гост, сварвайки ме по пижама и с цигара в уста. Искам домът ми е да е оправен. Гост е, все пак.
Хубава е метафората с гостите. Така и всеки ден си идва и го изпращам всяка нощ, като гост, по-скоро чакан. Понякога идва с кутия бонбони и хубаво кафе, понякога си остава с парче ябълка, тъжна стихосбирка и си тръгва със скандал. Но аз оставам- онова, неотделимото от мен, и то си остава. Тук ли, там ли?Къде въобще никой не може да ми каже- но остава някъде, ако пространство въобще съществува…Ако въобще някой може да каже мен има ли ме?
