Аз, Ради и огради
(Понякога аз бях това отражение, понякога
беше егото и страха. Беше странно да се мисли и за двете едновременно, защото
едното опознаваше другото, но го опознаваше опосредено от него самото).
И седиш в ресторанта, със свит стомах
гледаш клошар как ходи по улицата и търси угарки от цигара. Търси удоволствие,
търси консумация, търси нещо, което да го разсее от неизбежната мисъл за
смъртността или болестта му. И аз това правя, но мисля за него и за парчето
храна, което не ми се яде, защото няма да запълни нищо от нещата, от които
боли. Болест, неизбежност, безпомощност, малоценност и смъртност. И двамата сте
изправени пред едни и същи въпроси, от двете страни на витрината на ресторанта.
Няколко дървени огради, направени от хора, за удобство на клиента, да разделят
него от вас. Други, макар и не дървени такива огради сте сложили и вие, съшити
добре, от приятна материя и хубави цветове, изпрани и евентуално, изгладени,
огради. И той, навлякъл осезаемо по-вехти огради. Ние живеем в свят на всякакви
огради. Физически, символни, духовни, битово-душевни огради. А вие и Ради(родом
от Лом, разпределен към Кремиковци в края на 80-те, ходил е при Ванга 2 пъти),
се оказвате повече повлияни от оградите, отколкото те-повлияни от вас. И ти,
имайки собственият си интелектуален и морален капацитет се втурваш във въпроси
и отговори, за да се спреш да тичаш към Ради и да го молиш за прошка или втори
шанс, от името на себе си, като еманация на цялото-света. И така някак,
гледайки как моли минувач за запалка, не мърдаш, смразен от сблъсъка на смисъл.
И Ради не разбира, че някому е повлиял със собственото си съществуване. Той
върви, никога не ознавайки собствената си важност за един от хората зад
витрината. Един човек, на което стъклото не помогна този път. Защото неговите
огради рухнаха. Ради нема́ тази привилегия, си мислех
аз. Ала има́, знае Ради, защото той ще ти заговори,
сякаш е гол пред теб и ще знае, че това дърпа струна в душите. Всички души. Той
си допуши и хвърли фаса внимателно, за да не подплаши гълъбите до кофата.
Погледна нагоре. Аз заплаках.
